The Art of Nikolay Vasilev

КРИСТАЛЕН СВЯТ

Тихо…

Не вдигайте шум! Не искам да размътим кристалната яснота на Вълшебния ми Свят…

Усещате ли Полята? Просторни, зелени Поля! Топло зелени! Усещате ли как говорят с Небесата? Чрез кристално студения въздух! Няма птици. Има само лъчи… и Мечти!

Лъчи, процеждащи се през високите облаци!

Мечти, сияещи под облаците като риби под водната повърхност.

Процеждат се в лазурен хлад.

Толкова е тихо…

Сияят. Небето тече. Времето тече. Тук няма Време, няма Утре, няма Вчера, няма Бъдеще, няма Минало; тук има светли Изгреви, продължаващи дотогава, докато не им се насладите.

Така е всяка сутрин!

Тихо е…

Тя е до мен! Мърка унасящо… тя е прекрасна, прозрачна е! Колкото и странно да ви звучи, няма да намерите друга като нея. Тя е зелена. Фосфорициращо зелена, плътна, ефирна, топла….

Аааххх, какво блаженство е, положил глава на пеперуденото й крило, мързеливо да се излежаваш, завит в аромата на жасмина, който струи от топлото й тяло… Тя е прекрасна! Шията й е толкова изящна, изваяна от светлината на Звездите, а крилата… всъщност Дъгата извира от тях! Това е ТЯ!

Гледам Изгрева. Дали всичко започва с Изгрев и свършва със Залез? Естествено, че не! Не и тук! Това е моят Свят!

Тук няма Залези! Освен слънчеви! Иначе Мечтите биха се разтворили в кристалния етер… Всъщност, не биха! Именно тук, те се раждат в мен! Отглеждам ги тук! Аз вярвам в тях! Това ги кара да сияят. Ако сиянието угасне, тогава край, край с всичко! Но те не престават да искрят!

Мечтите не само сияят! Те летят. Летят ниско до облаците.

Летят, когато усещат, че се грижа те да бъдат сбъднати. Нямат форма. Tе са сияния. Kато Мечтата-Момиче. Вярно, понякога помръкват и тогава пропадането в Пропастта на Паниката е ужасно, но това е така, защото съм загубил Вярата… Вярата в тях, в себе си, във всичко, в което вярвам.

Случвало ли ви се е да загубите Кристалния Жезъл на Вярата?

Аз често го губя. Тогава вълешебствата изчезват. Мечтите започват да гаснат. Цветовете се сливат в един – студеният сив – Цветът на Болката.

Да така е там долу! В Пропастта на Паниката – тъмно, сиво, мокро, лепнещо, студено…

Но дори в Света ми на безмерности, има неща ограничени… едно от тях е времето… времето, нужно да осъзная, че колкото и да стоя долу, трябва да изляза! Трябва да се отлепя! Трябва да се боря! Трябва да се грижа за ефирния си Свят. Оказва се, че искрящият в неоново синьо Звезден Жезъл на Вярата е винаги тук! Тук, където обикновено изобщо не подозирам. В самия мен. Винаги го откривам! Защото Жезълът и Храмът на Вярата, това съм самият Аз!

В такива моменти на самоосъзнаване се чува канският писък на Сивотата, в която има Утре и Минало, Сивотата в която има Вчера и Бъдеще. Сивотата, която се опитва да ме изплюе от своята зловонна Пропаст-Паст – Реалността! Не е толкова лесно някой да има Светлината на Вярата в Доброто, на Силата на Мисълта и Любовта, сред сивите скали на хорското, а доскоро и на своето самосъжаление, и да оцветява стерилната ти лепнеща Мокрота?! НАЛИ, СИВОТА?!!

Не подозирате с какъв екстаз пръскам хилядите вибриращи, ледени мембрани Сивота, оковали Мечтите ми. Ледено искрящият Жезъл изгаря нажежения Лед-Ципа, под който гаснат те! Скупчват се около мен! Довършвам и последната слузеста окова и се понасям с Mечтите си нагоре…

Нагоре, към нашия-техен Свят. Те ме издигат на Крилата си, а аз ги извисявам с Вярата си.

Нагоре…

Тихо е…

Отново съм на Скалата. Скалата обрасла в мъх, на който лежа в момента.

Сънен съм… Мечтите летят около и в мен.

Стоя на Скалата. Зората наднича зад безмерния Хоризонт на Надеждата, повдигнала позлатената си, перлена вежда.

Скалата се извисява над тревистата Безкрайност, зеленееща до края на Изгрева и началото на Залеза…

Зелена Безкрайност, лазурно синееща на нощното сияние, на звездните Мечти. Тогава трябва да видиш лунното сияние на пеперуденото Момиче-Мечта… фосфорецира в морско-зеления хлад на сумрака на среднощните сънища. Унасям се. Даже сънувам Изгрева… жасмин… мммм, моята прекрасна Жена-Мечта! Мое прекрасно момиче… мое нереално вдъхновение… Летя!

Тя е чудесна! Толкова е нежна, а такава сила се крие в нея.

Удобно е! Явно й харесва да си играя с ръцете й… Mммдаааа…

Oбича(м) да приплъзвам върховете на пръстите си по кожата й! Първо устните – сияйна красота на алена морска пяна… Ръката ми се спуска надолу и милва рамото й. Няма по-хубави рамене от нейните. Още надолу – лакътя. Сякаш пламва огън. Кожата й настръхва като водна повърхност, пощипвана от капчиците на лек дъждец. Усмихва ми се!! Поставям длан под сгъвката на лакътя й. Точно там, където има татуирана пеперуда със слънчеви крила – също като нейните… чувствам как влакънцата по кожата й се трият по дланта ми… наслада, но насладата се крие в дланите… допира на нейните длани върху моите… Мълния!! Удря ме в главата и ме хвърля в простора на насладата… Сплитаме пръсти. Тя е жарава. Сплитаме спомени… Косата й гори в алено сияние. Няма спомени… Усмивката й претворява всичко наоколо… Няма Минало, за да има спомени. Погледът й ме влудява. Тя е вечна.

Излитаме – тя с пеперудените си криле, искрящи с цветовете на дъгата, аз с мисълта че някога ще я открия. Тя е една от Mечтите ми! В моя Свят Mечтите не умират! Както и всичко останало…

Искам да имам Замък! Малък замък. Стар, обрасъл с бръшлян и покрит с много мъх по сенчестата част, гранитено блестящ при Изгрева на Слънцето и загадъчно жълт на фона на нощното Небе, докато ловя звезди по Небосклона на Нощта, за да направя от тях огърлица на моето момиче…

Ще трябва да го построя! Лесно ще е, макар че се справям по-добре със строенето на пясъчни кули, събаряни от вълните на Тревното Море.

Моето крилато Вълшебство не иска замък! Аз съм готов да застроя целия си красив Свят за нея, но тя не иска. Харесва й такъв, какъвто е. Благодарен съм й затова, но не бива Мечтите да унищожават Мечти. Страхува се, че Замъкът ще е студен, както замъците в Пропастта на Сивата Реалност на Минало-Бъдещето. Толкова е наивна! В моят Свят няма студ! Освен това Замъкът няма да е отблъскващо огромен като замъците в примитивната Реалност. Той ще е малък, кацнал на края на виолетовата Скала, съграден от розовите топлокамъни на Добротата, пазеща целия ми Свят; Добротата, топлеща тревно-зеленото поле, Мечтите, лазурните Изгреви и разливащите се огнени Залези… Мирише на жасмин… Мечтата-Замък сега се ражда, а иска(м) да лети. Та тя е още малка, но меко свети в розово. Хихи, като бебе е. Кръжи около косата ми и ме гъделичка по врата. Иска да й шепна за Замъка. Не сега!

Целувам я и тя се издига.

Целувам и Мечтата-Пеперуда. Сега искам да си мисля за нея, защото тя е прекрасна. Най-много обича да шепнем заклинания над гърнето, в което варим магии, обикновено вечер… По-голяма магия от нея няма…

Тихо е! Не поемайте дъх!!! Тя спи!… Сега е положила глава на гърдите ми и се усмихва в съня си. Ухае на жасмин. Толкова е нежна и силна. Какво ще правя ако някой ден тя стане реалност и се наложи да я загубя? НЕ! За малко да изпусна Жезъла… Тогава тя ще е отново с мен! Не може да изчезне от Света(сърцето) ми. Тя ще е тук – в моят тих зелен Свят, в който монотонния успокояващ Шум, за който питате, е наивен джаз, летящ наоколо… Той е знак че Светлината ще роди много нови Мечти… шшшт, тя мръдна… мммхххммм блаженство…

Обича да спи през деня! Не осъзнава красотата си, затова!

Облаците ми шепнат, че е време да си тръгвате. Но нищо, останете до Залеза. Жалко ще е, ако го пропуснете, все пак никога няма да видите подобно нещо, освен ако самите вие не си създадете.

Но, тихо! Тя спи! Знаете ли, аз усещам мислите й. Ние не говорим. Това е прекалено примитивно. Ние усещаме. Аз усещам какво чувства тя, тя усеща какво чувствам аз. Нали ви казах, че тя е най-голямата Магия – мислите й са и мои мисли… Не бъдете саркастични, случвало ми се е не само тук и не само с нея… Случи ми се преди да си построя този Свят, там където има Минало и Бъдеще, там, където ще се върнете след малко, защото Залеза наближава… Пеперуденото ми Момиче-Мечта свети в искрящо зелено… тя е почти будна… ммм обичам да ме целува навсякъде…

Погледнете Залеза! Виждали ли сте нещо подобно? Като морски бриз си отива Светлината, разцепвайки пламналите облаци… Погледнете Мечтите! Спокойно, няма да отлетят с нея, просто се зареждат със Светлина-Надежда, иначе трудно оцеляват в хладния кристал на нощния вакуум, разчитайки на Жезъла на Вярата!

Летят, плават във въздуха…

Усещате ли Полята? Просторни, зелени Поля! Топло зелени! Тъмно зелени… Усещате ли как говорят с Небесата? Няма птици?! Да! Има само лъчи, има само Мечти… И те летят…

Последни лъчи, процеждащи се през високите облаци!

Мечти, сияещи под облаците като риби под водната повърхност.

Процеждат се в нощен хлад.

Толкова е тихо…

Сбогом!

Пазете Мечтите!

Сияят. Небето тече. Времето тече. Тук няма Време! Няма Утре, няма Вчера, няма Бъдеще, няма Минало… тук има красиви Залези, продължаващи дотогава, докато не им се насладите!

Така е всяка вечер!

Тихо е…