ПОЛЕТ
(чернова)
Ох, бяга ми се…
Където и да е. Само ми трябват едни нови маратонки, чист въздух и дълга алея със зелена трева около нея…
Хм… Какво пък … от доста време не съм навестявал най-светлия от световете си…
Хехе, Нека бъдат „Найки“ 🙂 Бели и новинички 🙂 обувам изтърканите ми сини джогинг панталони, тениската Bench, вдишвам свежия утринен въздух… поглеждам Слънцето предизвикателно … Ще бягаш ли с мен… Поглежда ме с чувство за превъзходство и кимва пренебрежително… Ок, ще види с кой си има работа… поскачам веднъж-дваж да събудя краката, и тръгвам…
Камъчетата по алеята изхрущяват ядно отблъсквайки ме, защото новите ми маратонки ги хвърлят във въздуха. Предполагам не е много приятно да паднеш от високо, ама sorry-момори мърморковци бели…
Пууу, туй камъните няма оправия с тях, все се оплакват, все недоволни… добре че никой не ги слуша…
Познатото дърво минава бясно в дясно покрай мен… обръщам се и виждам баба Катерица да ми вика от хралупата размахвайки брашнени лапи, че съм и напрашил прането… хехе, много го обичам тоя номер… вярно, добра е старицата, а и много хубав шоколад от лешници прави, но какво да направя… умирам да я видя да подскача ядосано… и брашното да се ръси на облаци по опашката и навсякъде покрай нея 😉 карай 🙂 Ще й се реванширам с едно чувалче от онези орехи – сладките – с големите ядки, леле как ще се зарадва… 🙂
Ритмично крачките се сменят ляво-дясно, ляво-дясно… все още усещам онази тежест, сякаш това тяло не е мое… ляво-дясно, ляво-дясно, чакъла под мен хрущи… ляво-дясно, ляво-дясно, мускулите скърцат, неупотребявани сякаш с години…
хмм!
чшшш! Я без мрънкания!
ляво-дясно, ляво-дясно, вдишай-издишай…
ха така!
ааамаха…
ляво-дясно, ляво-дясно…
Бягам не чак толкова бързо докато загрея, макар че гледам, че тревата започва да ляга след мен. Ще подържа малко това темпо…
Слънцето започва да напича. Сигурно си мисли, че така ще се откажа… Смешник!
Продължавам да бягам.
Тичам известно време и чувствам как се задъхвам… тоя момент е най-неприятен, но без него няма как да усетиш удоволствието от бягането. Дробовете се опитват да ме накарат да вдишвам през устата, че нямат въздух като вдишвам само през носа.
Да ама не! Само така си мислят… в един момент апендикса и той започва да гърчи и да пищи, че го боли.
Наистина е неприятно, ама тия не разбраха ли, че няма назад тука… тръгнали сме да тичаме, не да се мъкнем като стари баби!
Болката се опитва да ме накара да намаля, но само навеждам глава, стискам зъби и наблягам на левия крак… хмм, забравил съм принципите за бягането на дълги разстояния – известно време единия крак носи тежестта, след това другият, после пак първият… ако имаш здрави дробове, можеш да бягаш с километри без да почувстваш осезателно умората…
…ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно…
Продължава да ме боли под стомаха… ляво-дясно, ляво-дясно… иска ми се да вдишам през устата… ляво-дясно, ляво-дясно… стискам зъби и продължавам… Или aз или болката… апендикса дудне недоволно някъде долу, ама никой не му обръща внимание… ляво-дясно, ляво-дясно…
…ляво-дясно, ляво-дясно, влизам в ритъм…
…ляво-дясно, ляво-дясно, Ей, белия дроб, какво става…
Xммм ще мрънкаш, Апанедикс?
Ето за това говоря… синхронизирано дишане и бягане… неописуемо е… ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно, обичам да бягам!
Минавам покрай старата вятърна мелница. Крилата й се въртят леко подухвани от лекия ветрец. Внуците на бай Пешо пак се чепкат за няма нищо. Самият той чува врявата и излиза да види за какво е данданията тоя път, и ги разтървава… Поглежда към пътя и ме вижда. Махва ми за поздрав и сочи малките… Те неразбрали още какво става, стават от праха и кой плаче, кой се оглежда за нова пакост, се събират около дядо си, хванали го за брашняната престилка… Винаги му се възхищавам на тоя врабец как ги върти тия мушмороци. Откак се спомина стрина Пешовица, той къща гледа, малките врабчета, мелницата… евала!
Махвам му и аз като му правя жест, че няма да спирам, че път ме чака. Той кимва разбиращо и започва да залъгва малките нещо…
Врабец за чудо и приказ ви казвам!
Поглеждам полето покрай мен и вдишвам дълбоко… ммм, наслада…
Кимвам на бухала, който ме изглежда сънено, кацнал на онзи прастар дъб… и продължавам нататък…
Как обичам зелени поля… и вятъра в косата, мириса на сено… а от кога не съм косил с коса… Боже, колко много неща не съм правил от сумати и време… Дали някой ден ще имам възможност да опитам пак живота на село, както беше в добрите стари времена от детството ми…
Краката ме носят… Слънцето започва леко да се издига…
Къде отиваш, бе момче, няма измъкване от мен…
Ха, бат’ Зайо, видял ме е че бягам и идва да каже здрасти… Хм, коя ли е тая зайка с него… като й гледам маратонките трябва да е профи…
кимваме си и се затичват се с мен. 🙂
Батката се за бъзика с мен, дали да ме реже на правата отсечка дето е след два километра или от сега да ми секва ентусиазма. Изсмивам се гадно и включвам на втора… за момент двамцата отзад ми дишат праха ама бързо ме настигат… ахххх, пусти им и зайци … ускорявам още… бат Зайо приема предизвикателството и ми намига кимайки към девойката… хммм бива си я мацката… изобщо не го усеща пътя… ееехх, какви са тия днешните жени, не се спират пред нищо, за да се докажат… Удоволствие е да бягаш с опашатия. Не му спира устата… говори за двама… ама и бяга за толкоз…
Идва и правият път… Споглеждаме се тримата и всеки настъпва педала, хаха, на какви са смешни, като им се веят ушите назад 😛 обичам да бягам в група… батката излиза напред и започва да води… винаги съм му се чудил как бяга с тия големи крачуни… добре се справя…
След малко си сменят местата и младата дама, до сега бягаща до мен, повежда групичката.
Е, това е много по-добре от косматото Д. на батката… 😉
Бягаме известно време … хм, това девойче е желязно, грам умора не й личи…
Продължаваме да бягаме…
Започваме да се потим… Слънцето още не е разбрало, че не това е начина да ме откаже (не че има де ;))…
Батката ме сръчква по едно време и ми посочва да сменя желязната лейди отпред. Явно я познава кога се уморява (или й пази силите за нещо друго ;Р)…
Дръпвам леко пред тях…
Минаваме още един километър… сякаш не чувам стъки…
… хм, нещо изостават… какво правят тия отзад?! Обръщам се и двамцата ме изрязват оставяйки ме в облак косми…
гррр, как мразя косми… явно са се наговорили… Ще му откъсна ушите на ония дългуч… само да го докопам…
И двамата държат преднината и се смеят нещо… хохоо значи така…
Гаааз… вашта кожа…
Явно шумно тичам (или са им прекалено дълги ушите), защото ме усетиха като ги наближих… Опашатия не можа да реагира и изостана, но „хубавата гледка“ не ми дава да я изпреваря тича пред мен и не ми прави път…
гррр жени!!
Потупвам я по лявото рамо, тя се обръща наляво и аз я изрязвам отдясно…
жени! ;Р
Обръщам се да им махна за чао и продълажавам нататък…
Хм, не съм усетил кога съм стигнал края на пътя… мирише на небе… макар че тръгнах с идеята да бягам по тревата сега не ми се бяга… искам да летя…
Остават няколко десетки метри преди стръкчетата трева да започнат да се подават измежду песъчинките на пътеката, за да я погълнат по-нататък…
Навеждам леко тялото напред, засилвам се и скачам с ръцете напред… усещам как тялото ми описва парабола, въртейки се като свредел в топлия свеж въздух… затварям очи… мммм, това ми е любимото… да се въртя, докато излитам… отварям очите…
УУУУУУПС!
Вдигам се рязко нагоре!
ОХ, за малко! Летях на една педя от земята… не трябва да се увличам при излитането още, че се случват и сакатлъци… сещам се първите ми пъти как бях нацелил някакъв дънер с тия ниски полети… мене ако питате той мърдаше, ама карай, няма да издребняваме сега…
Лягам на топлото течение и се оставям да ме носи… хмм, малко хора летят из тия места… а е толкова приятно… Обръщам се по корем… я да видим как я кара широкия свят… Виждам мелницата някъде в далечината… хм, другия път ще мина през пътчето покрай реката… доста е неравно за такива спринтове като тоя дето го напрвихме с Дългия и приятелката му, ама карай, там е по-живописно…
…обръщам се пак по гръб свивам ръцете към тялото и се спускам с главата надолу… Падам вертикално като круша, само дето дупето ми не е отдолу, ами главата … Земята се приближава стремглаво към мен… или аз към нея… въпрос на гледна точка… Готова е да ме размаже в голямата си пестница… отваря я… посяга към мен… аз пък отварям ръце и ги разпервам… мускулите се напрягат, вятъра свисти в ушите ми, напъвам се и успявам да се плъзна на половин метър от люлеещата се трева отдолу… уха… тръпка! някой път ще се пребия с тоя номер…
Продължавам да се плъзгам… леко се накланям на ляво и завивам… увеличавам височината… ммм, прекрасно е … сега надясно… въздуха се плъзга около мен… имам чувството, че се мокря… първият път след като летях бях покрит с капчици вода… затварям очи и продължавам да се издигам… Качвам се до топлото течение и се отпускам на него… обичам да идвам тук да мечтая… наоколо няма никой… тук там някой облак само… и каква тишина само…
За какво си мечтая ли… ами за различни работи…
Мечтая си да имам чаша горещ шоколад например…
Мечтая си някой ден да имам спокоен живот… да мога сутрин спокойно да стоя с чаша кафе и препечена филийка в ръка, гледайки как слънцето гали пеперуденото ми момиче по усмивката… Понякога се чудя дали ще я намеря някога истински… усмивката с пеперудено момиче… или пък ако я намеря дали ще се почувствам намерен… малко нероден Петко стана, ама… мечти…
Мечтая си да мога да усещам повече хората… напоследък си мисля, че не ме бива много в тая област…
Мечтая си някой ден да имам деца… и да ги науча да летят… да стъпват твърдо на земята, но и да летят…
Мечтая си повече хора да започнат да летят тук… да почувстват желанието да бягат на воля, да скачат с главата напред и да мечтаят…
Пак се отнесох май…
Понякога съм много разсеян…
Течението ме е отвяло доста навътре в полето… мелницата изглежда като главичка на карфица… Доста ще трябва да се понапъна срещу вятъра…
Слънцето ме грее злорадо… Много смешно! То и баба знае да те возят на каруца… Мързел!
То такива като него навсякъде ги има, ами дай да се подпрятам да се прибирам, че сигурно по местата на баба Катерица сигурно започва да мръква…
Обръщам се към бялата точица с въртящтите криле и напрягам мишци… има леко течение срещу мен… Дали да не го използвам да се вдигна оше малко нагоре… събличам тениската, изправям краката, изнасям ръцете напред и се засилвам… леко, съпротивлението на разредения въздух ме удря в лицето, но продължавам… набирам скорост, вече нищо не чувам само едно бучене… изправям ръцете нагоре и започвам издигането… по-лесно е ако се издигаш по спирала, но днес искам да е по трудния начин – по права линия нагоре. Продължавам да ускорявам. Вятъра вече блъска не лицето, а гърдите ми… Ушите ми заглъхват от време на време и преглъщам… минавам през един хладен дъждовен облак… целия съм мокър… продължавам нагоре… обичам тоя диво желание да се засиля и да се бухна в дълбокото синьо небе пред мен… изкачвам се ще малко… свивам лявата ръка до тялото и завивам надясно… стигам връхната точка на параболата, прибирам и другата ръка и започвам спускам надолу… отначало бавно, но след това скоростта се увеличава стремглаво, завъртам леко ръцете и започвам отново с въртеливо движениие да се нося надолу… след малко разпервам ръце и забавям слабо скоростта… наоколо минават птици и сигурно няма да е много приятно да подпаля някоя опашка без да искам… изправям ръцете напред и се устремявам към бялата линия врязана в полето… мммм не обичам кацанията… обичам да летя… Затова гледам да ги правя бързо… Малко е рисковано, но какво да се прави, аз така обичам… виждам как тревата отдолу започва да оредява… не намалям скоростта… внимателно… ако не се пребия сега няма да е друг път… метър до земята, половинка, двайсет сантиметра, свалям ръцете и те се долепват до тревата, свивам глава към тялото, успявам да се претърколя по гръб и да отскоча нагоре… правя първо… второ… трето… салто, описвайки бързо дълга парабола, падам на крака и се затичвам, използвайки инерцията от кацането…
Камъчетата хрущят отново под маратонките… обличам в движение тениската и се ускорявам ход… хвърча през бялата пътека и макар и малко уморен, се чувствам добре… мълчаливо ми е… но спокойно… държа равномерно темпо… крайпътните камъни розовеят покрай мен…
Слънцето грее зад мен и се заяжда през хоризонта… Отказал съм се бил… Тръцки! Да не съм дошъл да се състезавам с каруцари… пък било то и древногръцки… дойдох да мечтая…
Пътят търчи под мен… през това аз време мисля… вдишвам нагорещеният през деня въздух и се вслушвам във въздишките на тревата… и тя иска да дойде хладът на нощта… и аз искам… но не искам да идва самотата… продължавам да тичам… минавам покрай бялата мелница, на която прозорците светят приветливо и от която отново се чува врява и строгото чирикане на бай Пешо…
Старият бухал пак е тръгнал на някъде да си търси слушатели, пред които да си оплаква болките…
Баба Катерица ме вижда отдалече и чевръсто прибира натопленото от деня пране… Чувам я как мърмори заради сутринта, ама тя си е такава 🙂 Ако й отида на гости веднага ще се втурне да тъси от лешниковия шоколад и да ми показва снимките на внуците с тогите и дипломите в университета…
Отминавам я и приближавам мястото, от където тръгнах… Винаги си тръгвам с нежелание от тук… Липсва ми спокойствието може би… Добре, че мечтите не остават тук, както беше навремето в кристалния ми свят… сега си ги нося във вътрешния джоб… в случай, че успея да ги осъществя да са ми под ръка 🙂
Оставям паталоните и маратонките настрани и обувам дънките…
Избърсвам потта от челото и потеглям към къщи… уморен съм като за световно, но някак си в хармония… със себе си… със този свят… с другия, от който дойдох… и с надежда… надежда, че някой ден тук ще идват повече хора…
